Нашата безбожна епоха е мъртва
Автор: Пол Кингснорт, unherd.com Следвайте " Гласове " в Телеграм
Втора набожност превзема Запада
Понякога си мисля, че през целия си живот съм бил лъган. Всеки един от нас, на всички места, живее съгласно някаква приказка. Тази приказка ни е предадена от културата, в която израстваме, от фамилията, което ни отглежда, както и от светогледа, който си построяваме, до момента в който растем. Приказката ще се трансформира с времето, ще се приспособява към събитията. Когато си млад, имаш податливост да си представяш, че самоуверено градиш своя лична приказка. Все отново, целият свят се върти към теб. С възрастта обаче започваш да разбираш, че доста от нещата, в които вярваш, са в действителност артикул на времето и мястото, в които си бил млад.
В моя случай времето и мястото бяха Британия през осемдесетте и деветдесетте, а приказката, в която тогава бяхме потопени, към този момент наподобява като артикул на от дълго време отминала ера. Тя беше формирана от избледняващото християнско завещание на Англия, либерализма, който го беше заменил, просвещенската ера на религия в науката, разсъдъка и „ напредъка “, както и от доста по-новия отминаващ отблясък на половата гражданска война от шейсетте. Тази неразбория някак си роди странната композиция от радикалния индивидуализъм и властническия надзор на мисълта, който през днешния ден преследва културата.
Каквито и да са били точните съставни елементи, аз израснах, вярвайки в неща, които в този момент виждам по напълно друг метод. Да поставиш кариерата пред фамилията. Да натрупаш благосъстояние като белег за статус. Да се отнасяш към секса като към развлечение. Да се подиграваш умновато с престижа и традицията. Да слагаш персоналното предпочитание пред отговорността към обществото. Да смяташ света за изцяло мъртва материя, която би трябвало да бъде подложена на научни проучвания. Да смяташ, че родителите ни са били по-дебели от нас. Правех всичко това, или най-малко пробвах, в продължение на години. Повечето от нас го правеха, допускам.
Може би на първо място, и може би в основата на всичко, имаше едно обучение, което проникваше всичко. То се състоеше в третирането на религията като нещо по едно и също време примитивно и остаряло. Просто купчина приказни измислици, съчинени от невежи. Просто механизъм за обществен надзор. Нищо общо с нас тук, в този момент, в нашия напълно съвременен, полово освободен, избиращ личните си завършения свят. Ние бяхме с Ницше, бяхме съвременни – знаехме, че Бог е самозаблуда и напълно скоро апостолите на новия атеизъм щяха да се появят, с цел да ни го втълпят. Докинс щеше да се подиграва, а Хичънс да се хили и моделът на 21-ви век щеше да се открие пред нас: постепенно и несъмнено пълзене към един свят, незасенчен от нищо, което не може да бъде ръководено или измервано от хората, в които вярвахме, че сме се трансформирали. Беше занимателно, по избран метод. Сега, като се обърна обратно, съвсем ми се желае да беше истина.
Празник без пост е странна, половинчата работа – това е нещо, което научих едвам неотдавна. Приближаваме се към най-големия от всички годишни празници – този, който множеството хора, без значение дали са християни или не, в последна сметка ще честват. През целия си живот съм чествал Коледа, най-вече без религиозните атрибути, и постоянно съм я обичал – даже още повече, откогато станах татко. Но Коледа в исторически проект е единствено един от множеството огромни празници, които съставляват християнската ритуална година, и който в миналото е бил – и към момента е в тези елементи на света, които не престават да го взимат на съществено – обрамчен от дни на светци, фестивали, процесии и празници.
Коледният празник е последната останка в секуларния Запад от тази ритуална година, от която всички ние сме основани. След като ненадейно станах християнин преди три години, аз се хвърлих в него с предстоящото густо на новообръщенец и това ми оказа помощ да схвана нещо за света, в който израснах: ние искахме празниците без постите. Това, в действителност, е основата на нашия стопански модел.
В Източно-православната черква, в която бях кръстен, също както и в Католическата черква преди Реформацията в Европа, Коледа, както и Великден, са предшествани от дълъг пост. Православните постят по 40 дни преди двата най-големи свещени празника, които по-късно се означават от неколкодневни пиршества. Постът, както към този момент мога да потвърдя, изостря пиршеството. Той отброява дните, основава общо прекарване – всеки в Църквата следва същите постни правила дружно с останалите – и най-много той тренира тялото и мозъка да съществуват в дефицит, с цел да се съсредоточат върху нещо по-висше. Или най-малко това е теорията. След като правиш това в продължение на 40 дни, Коледният обяд сигурно е по-вкусен.
Тогава какво става, в случай че пируваш без пост? Какво става, в случай че твоята просвета те приканва да пируваш всеки ден, тъй като стопанската система ти се основава на безконечен, движен от консумирането напредък? Вероятно същото, което става, в случай че решиш, че всички граници, лимити и ограничавания, били те стопански, обществени, полови или културни, би трябвало да бъдат разрушени в името на „ свободата “. То е като да заведеш дете в магазин за сладкиши и да му позволиш да изяде всичко, което изиска. За малко е фантастично, само че след това престава да бъде. Нещо повече, става известно, че в действителност не е по-добре. Многото просто те разболява.
Преди едно столетие ирландският стихотворец Уилям Бътлър Йейтс и младата му брачна половинка Джорджина се посвещават на записване на диктуваното им от духовния свят в къщата им „ Norman tower “ в Голуей Каунти. Йейтс преди малко е разгласил една от най-великите си поеми, „ Второто пришествие “, която звучи като репортаж от новините през 2020те години:
Развива се, развърта се спиралата -
соколът към този момент губи соколаря.
Оста не стяга. Всичко се разпада.
Анархия се плисва над земята.
Плющи кръвта и дето взор стига,
обрядът на невинността се дави.
Не имат вяра в нищо най-хубавите. Злите пък
са цялостни с целеустремена пристрастеност. (превод Вл. Трендафилов)
Уилям и Джорджина са младоженци и единствено няколко дни след сватбата им Джордж, която споделя пристрастеността на Йейтс към езотеричното и окултното, стартира да създава по този начин нареченото от спиритуалистите по това време „ автоматизирано писане “. С натрупването на текста и двамата имат вяра, че им е даден достъп до нещо или някого, което Йейтс назовава „ система “ и което изяснява сюжетната линия на човешката история. По-късно Йейтс излага тази „ система “, въз основа на написаното от Джордж, в най-странната си книга „ Видение “, оповестена в 1925 година.
Символиката, съдържаща се във „ Второто пришествие “ няма необикновен смисъл, в случай че не прочетем „ Видение “. Какво е да вземем за пример тази „ серпантина “ и за какво тя се „ развърта “? Кой или какво е „ злият звяр “, който в последната строфа смразяващо „ пълзи към Витлеем да се роди “? „ Видение “ дава отговор на въпросите. Йейтс и Джорджина стартират да виждат човешката история като поредност от „ спирали “, издигащи се и спускащи се според предсказуем модел. Всяка серпантина е като конус от време. Тя стартира като дребен кръг, по-късно се завърта на открито и напред, разширявайки се при всяко завъртане. Когато доближи най-широката си точка, тя е неспособна да резервира целостта си. „ Разширяващата се серпантина “ стартира да се разпада под центробежния напън и историческата ера се сблъсква с края си. Но до момента в който това се случва, от първата серпантина се ражда нова, разгръщаща се в противоположната посока. В гибелта на един свят са посети семената на идващия.
Всяка серпантина, написа Йейтс, има закрепено времетраене от към 2 000 години. „ Второто пришествие “ е историята за края на спиралата, която стартира в Назарет преди 2 000 години. „ Христовата серпантина “, пророкува Йейтс, ще доближи края си през 21ви век. И тогава нещо друго – някакъв злобен звяр – ще стартира бавното си, пълзящо издигане.
В края на 19-ти и началото на 20-ти век всевъзможни циклични теории за историята са на мода. Рене Генон, Арнолд Тойнби, Освалд Шпенглер – книжните рафтове стенат под тежестта им. Съвсем явно е, в сянката на Голямата война (Първата международна – б.пр.), че нещо завършва и най-проницателните наблюдаващи съумяват да видят, във възхода на окултизма и половия либертинизъм, технологизирането на войната и глобализирането на капитализма, марксизма и фашизма, какво е то – полезностите и наследството на християнския Запад. Религията като метод на разбиране беше сменена от самодостатъчния материализъм, който се пробва да трансформира действителността чрез идеология, технология и просвета. Бог, както изкрещя безумният човек на Ницше преди самият Ницше да го направи, беше мъртъв. Модерният Запад го беше умъртвил.
Освалд Шпенглер, въпреки това, не беше толкоз сигурен. Подобно на Йейтс, немският поет-историк вижда историята като поредност от цикли. Неговото мегаизследване „ Залезът на Запада “, което ненадейно става бестселър в цяла Европа в годините, последвали Първата международна война, разказва възходът и падението на разнообразни международни култури, последната от които – нашата, наричайки я „ фаустовска просвета “. Фаустовска, тъй като е сключила договорка с дявола, която, съгласно Шпенглер, в този момент следва да бъде изпълнена. Западът победи в задачата, която самичък си беше сложил – преодоляването на материята посредством науката и технологията. Бяхме се трансформирали в господари на материалното царство и бяхме покорили огромна част от света, само че сходно на Фауст бяхме продали душата си за това. „ Ние сме кухите хора “, споделяше Т. С. Елиът – един традиционалист, превдварително решен като новатор. „ Ние сме чучелата “. Беше прав. Можем да бъдем и двете по едно и също време.По времето, в което е
писал, Шпенглер към този момент е наясно, че всички теоретични сгради, конструирани от Запада, с цел да заменят неговия остарял сакрален ред – които се демонстрират най-много във тип на политически идеологии – са се провалили. Със започването на 21ви век, предсказва той, внуците на революционерите и рационалистите, носещи се по течението на пропадащата материалистична просвета, ще стартират да търсят избавление на напълно друго място:
„ Епохата на теорията върви към своя край. Великите системи на либерализма и социализма са зародили сред 1750 и 1850 година...Вярата в някаква стратегия е била отличие и чест за нашите предци – при нашите внуци тя ще бъде доказателство за провинциализъм. На нейно място даже и в този момент се развива семето на едно ново, покорно благочестие, подбудено от измъчена съвест и нравствен апетит, чиято задача ще бъде да постави нова близка опора, която търси да открие секрети, вместо блестящи стоманени хрумвания. “
Западната серпантина завършва, сподели Шпенглер. Ще дойдат изтощението и упадъкът, само че неуспехът и на технологията, и на идеологията ще докара до връщане към духовното. „ Пред нас “, декларира той, „ стои последната духовна рецесия, която обгръща цяла Европа и Америка. “ В началото на 21ви век тя ще се прояви в по този начин наречената от него „ втора набожност “. Фаустовският Запад ще преживее религиозно възкресение. Шпенглер предсказва, че то ще стартира почти в този момент.
Ами в случай че човешкото създание не е най-много рационално, диво или полово животно, а в реалност е религиозно? Под „ религиозно “ имам поради склонно да уважава. В синхрон с великата тайнственост на битието. Убедено, че материалната действителност е единствено очевидно парче от цялото. Способно през всички времена, култури и места да изпита или да предусети някаква изобретателна, могъща мощ оттатък нашата дребна същина. Все отново, в земната история или в нейното настояще няма просвета, която да не е построена към Бог, или богове. Нито една, с изключение на нашата.
Ако това е по този начин, то би било разумно сриването на подправената картина, нарисувана в епохата на „ науката и разсъдъка “ – дуализмът сред мозъка и тялото, религията като образец за поверие или нелепост, способността на идеологията или технологията да основат парадайс на земята – да докара до завръщане към някаква междинна стойност. И в случай че тя би могла да бъде наречена религиозна сензитивност, тогава възраждането на самата вяра ще бъде доста евентуално.
Аз мисля, че има сериозна възможност под повърхността на всичките борби в културната война, под разногласията за свободата на словото и демокрацията, протичайки под всички тези нужни и неизбежни културни натоварвания и напрежения, това към този момент да се случва. Възможно е втората набожност на Шпенглер да е към този момент тук.
Ако това е по този начин, каква форма ще вземе тя? Вероятно голям брой разнообразни форми едновременно, като първата ще е остаряла и позната. През последните години от ден на ден хора са почнали да виждат, че до момента в който приливът на коледната просвета се отдръпва от Запада, това място стартира по някакъв метод още веднъж да се паганизира и този развой стартира да предлага нов набор от сакрални полезности. Какви биха могли да са тези полезности? Можем да стартираме с боготворенето на природата, с боготворенето на самите себе си и с жертвоготовното отношение към тленния човешки живот. Сетне можем да комбинираме това с все по-очевидната религиозна визия на обществото от Силициевата котловина, с техните ИИ-богове и преследването на силициева трансцендентност. Като съберем всичко това, можем да очертаем смътната форма на втората набожност в това, което минава за културен мейнстрийм: основаване на самите себе си в един безверен, безполов, неограничен, безприроден свят на всевиждащи живи машини. Добре пристигнали в силициевия паганизъм на 21-ви век.
В отговор в този момент започваме да виждаме напредък на достоверната вяра. В персоналния си опит, а и по обособени случки, виждам това на всички места. В американските православни църкви, които са цялостни с млади фамилии. В общности на атеисти или неоезичници, които внезапно стават християни (признавам се за виновен). В моите лични речи за християнството, които внезапно стават необяснимо известни, и не с помощта на мен. Хора, които познавам, споделят същото – за първи път отдавна хората още веднъж стартират да възприемат вярата съществено. Истинската вяра – тази, която трябваше да почине от мудна гибел в ръцете на разсъдъка – излиза бавно от сенките, до момента в който новият паганизъм господства.
Но както и Шпенглер предизвестява, няма гаранция, че „ втората набожност “ ще бъде изцяло доброжелателна. Знаейки това, което знаем от човешката история, в действителност значително можем да подсигуряваме, че няма да бъде. Винаги е имало два типа вяра, или може би два метода, по които отговаряме на религиозните учения. Има вътрешен, или тайнствен отговор, а има и всемирски, или политически. С християнската терминология можем да ги назовем пътя на този свят и пътя на Царството. Христос учеше, че пътят на завръщане при Бога – който е път на същинската ни същина – е стеснен и че малко на брой въобще го намират. Той изясни и че Бог няма да бъде открит в облаците или в звездите, а във всяко човешко сърце. Християнският път, какъвто го схващат първите му почитатели, може да бъде наименуван с други думи път на вътрешната трнсформация – което Православието назовава „ невидимата борба “, която се води в сърцето всяка минута. Битката сред Божия път и пътят на този свят. Всяка вяра, за която ми е известно, преподава някаква версия на това.
Но бидейки хора, ние желаеме да вземем тези учения и да ги наложим върху света. В християнската история това постоянно е придобивало формата на кръстоносни походи – от време на време безусловно – за трансформиране на човешкото царство в Божие, със мощ. За жал, хората, водещи кръстоносен поход, не са провели първо невидимата война за трансформиране на себе си и в последна сметка попадат в дребен капан, заложен от дявола, като трансформират Църквата в инструмент за репресии или просто в средство за световна политическа интензивност. Това може да бъде отнесено както към демократичните християни, които желаят да преобразят Църквата по модела на „ обществената правдивост “ на левицата, украсявайки я със знамената на дъгата, по този начин и към консервативните християни, които желаят Иисус да води борбата им в отбрана на „ вярата, знамето и фамилията “ против „ будните “ либерали.
Днес тази наклонност се демонстрира най-очевидно под формата на „ културно християнство “, насърчавано от анти-будни публични фигури от десницата. В този прочит християнският път е оръжие, което може, по думите на Аян Хирси Али, пишеща тук като неотдавна приела християнството, „ да ни укрепи против застрашаващите ни врагове “. По подигравка на ориста това отношение към духовната война като към цивилизационна война е най-очевидно сега, когато насилственият ислямизъм е във напредък, което толкоз плаши Хирси Али, и с съображение. Притеснението, с което европейците пазарят на коледните си пазари този месец, свидетелства за действителността на насилието, което някои хора считат, че Бог ще им помогне да оправдаят. Предупреждението би трябвало да бъде ясно.
Ако всичко това е част от втората набожност, тя няма да проработи, или най-малко няма да ни приближи до Бога. Религията, макар дълбоките закостенели провали в нейната история, в основата си не е никакво оръжие в никаква културна война. Религията и културата царуват в обособени области. Вяра, която се употребява като сопа, с която да се удрят „ културните марксисти “, в последна сметка ще се окаже също толкоз празна, колкото и потребителската празнина, против която се пробва да се бори, а евентуално и също толкоз токсична. К. С. Луис е забелязал този капан още преди повече от шейсет години: „ Религиите, основани със обществена цел, като римското удостояване на императорите или пък актуалните опити да се „ продаде християнството като средство за избавяне на цивилизацията “, не водят до нищо. Малките тясно свързани възли от Приятели, които обръщат тил на „ света “, са тези, които в действителност го преобразяват. “
Това, което Луис разказва с тези думи, е тесният път на Христос: това по-скоро е пътят на отците-пустинници, в сравнение с император Константин. Божествената подигравка е, че само в случай че се оттеглим от света, имаме някакъв късмет да го променим. Бъдещето обаче, както и предишното, евентуално ще ни предложи и двата пътя. Трябва да чакаме втората набожност да води към нови светоотечески придвижвания, надалеч от света и в пустинята, като в това време ни даде по-открит набожен спор в общественото пространство. Двете постоянно са били свързани. Оригиналните отци пустинножители от 4-ти век са избягали, с цел да станат отшелници измежду египетските пясъци, ненапълно и с цел да избягат от новата цивилизована версия на християнската религия, която неотдавна е била станала публична вяра в Римската империя. Християнството и империята в никакъв случай не са се съчетавали добре. Все отново, когато Господ пристигна на земята, той се показа като босоног дърводелец, а не като прокуратор, и нямаше какво да каже за политиката, макар че живееше във време на мощен политически разгар измежду окупиран народ. Той имаше да лови по-голяма риба. Ние, имам вяра, би трябвало да приемем, че Той е знаел какво прави.
Западната просвета в доста връзки очевидно се срутва пред очите ни. Народите ни, фамилните ни структури, общностите ни, схващанията ни, екосистемите ни – всичко е напрегнат, атакувано или се пука по шевовете. Каква е повода за това? Масовата имиграция? Постмодерният релативизъм? Будната левица? Крайната десница? И какво е решението? Дали е мощна отбрана на „ просвещаващите полезности “? Дали е вписването на свободата на словото в закона? Дали е граничният надзор? Дали са още повече клипове в Ютюб
Мисля, че всичко това е просто форма на краткотрайна активност по разбъркване. Мисля, че същинската история е, че нашата религиозна сензитивност постепенно се разкрива още веднъж пред нас, излизаща примигвайки на ярко. Нашите инстинкти се пробват да се върнат към своя източник. На някакво равнище може би знаем това, само че го задържаме колкото е допустимо по-дълго, тъй като обръщането и поглеждането в светлината биха означавали да признаем, че цялата ни просвета се е движила в задъдена улица от Просвещението насам. Не можем да погледнем към този факт, и вместо това гледаме безусловно всичко останало. Но борбата не може да се отсрочва постоянно.
Най-голямата неистина, която моята просвета ми е казвала, беше, че материята е мъртва, както и Бог, и че хората могат да измислят своя път към свободата. Разумът има своето приложение – той е подарък, който ни е даден и ние би трябвало да го използваме, както и технологиите, колкото можем по-мъдро. Но в същността си хората са фундаментално духовни животни. Бъдещето не е на атеистите в космоса. Бъдещето, сходно на предишното, ще бъде религиозно. Дори рационалистите и воините на Просвещението се олюляват върху земята, от която в миналото по този начин пренебрежително са се присмивали на бабушките и светците. Възможно е новата серпантина да стартира тихичко да се обръща.
Понякога е доста мъчно да се направлява в нашата разпадаща се просвета. Религията също може да бъде сложна за насочване. Но може би Коледа може да ни помогне да разберем какво съставлява тя и каква част от нас обслужва. Религията не е, както постоянно допускат атеистите, а в миналото и аз, набор от убеждения, към които би трябвало да се придържаме, или пък причини, които би трябвало да излагаме и пазиме. Тя е прекарване, в което би трябвало да се потопим. Ортопраксисът разкрива Православието. Постът няма смисъл, до момента в който не започнеш да постиш. Молитвата е безсмислена, даже смущаваща, до момента в който не започнеш да се молиш. Ако християнският път е прав и стеснен, не можеш да направиш нищо друго, с изключение на да се опиташ да вървиш по него, даже и когато продължаваш да падаш. Бог няма смисъл, до момента в който не започнеш да приказваме с Него. Тогава, колкото и да е необичайно, всички други неща също стартират да получават смисъл. Трудно е да се изясни, в случай че не и невероятно, и въпреки всичко това е най-простото нещо на света. Винаги сме го правили. Винаги ще го вършим.
Помня първия път, когато несигурно влязох в православен храм, с цел да участвам на Божествена литургия. Нямах визия какво да върша, или какво да чакам, нито даже дали желая да съм там. Отвън, за западния разум, всичко наподобява плашещо византийско, да не приказваме какъв брой е дълго. Но нещо се случва, когато застанеш потънал във всичко това. Започваш да се усещаш, като че ли си пренесен през голяма река оттатък времето към съвсем непостижимо място, до което в никакъв случай не би могъл да стигнеш самичък. Но ти, несъмнено, не си самичък. Не и в този момент. Никога към този момент няма да бъдеш самичък. Завърнал си се вкъщи.
Пол Кингснорт е публицист и есеист. Последният му разказ „ Александрия “ е оповестен от Faber. Той има и подкаст: The Abbey of Misrule.
Инфо: unherd.com
